ЖЕЛЕЗНИЯТ ЗАКОН НА РОБЕРТ МИХЕЛС Роберт Михелс /1876-1936/, последният от голямата тройка на елитарните теоретици от началото на века, наречени още макиавелисти, повече за това, че имат за свое отечество Италия и по- малко заради привързаността си към психологическия подход на великия флорентинец, е немец по националност, следвал в Англия, в Сорбоната, специализирал в Мюнхен, Лайпциг, Хале. С европейски кръгозор и разностранна култура, като доцент в Харбург, става социалист 1903, 1904, 1905г. участва в партийните конгреси, също и на конгреса 1907г., но като делегат на италианската социалистическа партия, тъй като заради социализма си не намира работа в немските университети и се премества в Торино. Тук се сприятелява с Моска. Способностите му са оценени от Вебер, който поема неговата интелектуална защита, допуска го до своя salon de refuse в Хайделберг и го прави съредактор на своя “Archiv fuer Sozialwissenschaft und Sozialpolitik”. По- късно и от автобиографията на Михелс е видно, че неговото описание на ораторите демагози на партийните конгреси, на характера на лидера, на мястото на интелектуалеца в политиката са основани на личния му опит. Михелс отказва да подкрепи като социалдемократите каузата на Германия по време на Първата световна война, което води до разрив с М. Вебер. 1914г. се премества в Базел като професор по икономика, 1926г. чете курс по политическа социология в Рим, 1927г. е професор в САЩ , 1928г. приема личната покана на Мусолини за катедра в Перуджа. Международната енциклопедия на социалните науки характеризира живота му като “живот на романтичен, разочарован политик, патриот на новoто си отечество и учен, който отразява конфликтите на лоялността и интелектуалната амбивалентност през първите десетилетия на ХХ век”. Фундаменталния труд на Михелс “Политическите партии. Социологическо изследване на олигархичните тенденции в модерната демокрация.”излиза през 1911г. А през 1915г. английското му издание е допълнено с главата “Партийният живот по време на война” и с “Последни съображения” - обобщаващо заключение. Основната теза, формулирана като прочутия железен закон на олигархията и така вече влязла в класиката на политическата мисъл, намираме едва в заключението- стр.365/1926г./. “Това е организацията, която ражда господството на избраните над избирателите, на получилите над далите мандат, на делегатите над делегиращия. Който казва организация, казва олигархия”. Всяка партийна организация според Михелс представлява олигархична власт, почиваща на демократична основа. Дори ако не се съобразим с тенденцията на лидерите да се организират и да консолидират своите интереси, ако не се съобразим с признателността на ръководените към ръководителите или с общата немобилност и пасивност на масите, ние трябва да заключим, че главната причина за олигархията в демократичните партии трябва да се търси в техническата необходимост от ръководство. Дори в организациите, целящи осъществяване на демократични ценности, като германската социалдемократическа партия в началото на века, неизбежно възникват силни олигархични тенденции, които представляват сериозни ако не непреодолими препятствия пред осъществяването на тези демократични ценности и цели. Тезата за управляващия елит, за управляващата политическа класа не е нова за Михелс и той отдава дължимото на своя предшественик Моска, както и на Парето за нейното отстояване и развитие. Но той не е доволен от и не се ограничава с психологическите мотивационни обяснения на елита и на олигархичните тенденции в структурата и развитието на обществото. Напротив, отклонението на лидерите от демократичните ценности, които те сами са възприели не е резултат на тяхна лична психическа мотивация. Независимо от привързаността си към демокрацията, те не действат в съгласие с техните идеали и норми поради самите изисквания на организацията и други фактори на политическия живот и борба. Психологическите предразположения според Михелс само усилват организационните фактори за господство на елита. Тези фактори са свързани със задоволяване на потребностите на организацията- потребност от взимане на бързи решения, от справяне със затруднената комуникация с членската маса , справяне с ръста на усложняване на задачите пред организацията, с разделението на труда в нея, потребност от развитие на професионални знания и умения. В увода Михелс класифицира целия комплекс от тенденции, противостоящи на демокрацията като зависещи от три неща: 1) от природата на човешкия индивид 2) от природата на политическата борба 3) от природата нd организациите. Изходната точка на михелсовия анализ е, че демокрацията е немислима без организация на масите или класите. Практическият идеал на демокрацията е самоуправлението на масите. Но това самоуправление е невъзможно без принципа на делегиране, който от своя страна не може да даде гаранции срещу формиране на олигархия. По чисто технически и дори топографски причини събирането на десетки, да не кажем стотици хиляди хора, и тяхната пряка организационна работа не е възможна. Митингът не е събрание, там обсъждането на аргументи не е възможно и се откроява патологията на тълпата. Както властта на непряката демокрация, така и импотентността на пряката е прост резултат на количество хора. По всеки отделен въпрос, който изисква специализирано проучване масата никога не е в състояние да вземе решение. Текущите дела по необходимост се проучват и вършат от индивиди. Следователно представителната система, в която делегати представляват масите и изпълняват тяхната воля неизбежна. На пръв поглед постоянната ротация на като че ли предпазва организацията от елит, но когато делегатските задължения се усложняват, когато например ораторските способности, практическото умение и специализираното знание са съществени, то да се осланя на слепия жребий или на азбучния ред е неизгодно за целите и за самото съществуване на организацията. Техническата специализация изисква експертно ръководство и партийни школи за обучаване на кадети, за бъдещи командири на редовите членове. Всяка партия или профсъюз се раздела на малцинство ръководещи и мнозинство ръководени. Лидерите, които първоначално са само изпълнителни органи на колективната воля, постепенно се еманципират от масите и стават независими от техния контрол. Диференциацията на органите и функциите е необходимост за всеки организъм, в това число за политическата организация. Колкото повече се разширява и задълбочава апарата на организацията, расте броя на членовете и, попълват се фондовете, разпространява се пресата, все по- малко ефикасен е прекия контрол на редовите членове и все повече той се замества от властта на партийните комитети. Даже на най- широките форми на партийните конгреси съществените въпроси се решават от комисии в камерни състави. На теория лидерът е просто чиновник, обвързан с инструкцията, която получава, но фактически контролът на низините е фиктивен. Расте броят на функциите, които преминават от изборните събрания, конференции и конгреси към изпълнителните комитети. С разделението на труда в управлението върви разделението, подразделението и йерархизирането на изпълнителната власт. Създава се строго определена йерархична партийна бюрокрация. В катихизиса на партийните задължения съблюдаването на йерархичните правила заема първо място. Самата йерархия е съществен постулат, необходимост за редовното функциониране на партийната машина. Дори радикалните крила на социалистическите партии се примиряват с олигархичните тенденции. Щом демокрацията е форма на организация и ако трябва да се избира между двете- демокрация и организация- то трябва да се изостави първата, тъй като втората е единственото средство за постигане целите на социализма. Т.е. революционното съдържание на партията не бива да се жертва заради нейната форма. Самото усложняване на организацията, нейната бюрократична структура, т.е. рационалността по компетентност и йерархията изискват определен брой лица специално да се занимават с ръководство, да посвети всичките си сили и цялата си дейност на партията. Първоначално масата осигурява тази нужда с делегирането, но после делегатите регулярно избирани стават постоянно представители и професионални ръководители. Първата проява на професионално ръководство бележи според Михелс началото на края на демокрацията. Но това е така да се каже историческо доказателство за нейната илюзорност. По - силно е логическото доказателство за логическата невъзможност на представителната система. Самият Русо посочваше, че “суверенът като упражняване на общата воля може да се представлява само от семе си. Следователно в момента, когато народът предава себе си на представителите той не е повече свободен”. Масата, която делегира суверенитета си, която го предава в ръцете на няколко индивида, всъщност абдикира от суверенните си функции, защото не само волята на народа, но и волята дори на един индивид не може да бъде прехвърляна. Единственото право, което народът запазва за себе си е спешната привилегия да избира от време на време нови господари. Казахме, че освен вътрешно организационни условия и външни особености на политическата борба пораждат и подхранват олигархичните тенденции в социалистическите партии. В ежедневната политическа борба много често проблемите на часа изискват бързи решения, които изключват дори при желание консултирането с огромната членска маса, разпръсната на голяма територия. Възможностите за действие не бива да се губят. Партийната тактика се нуждае от своевременно определяне на съюзници и противници. Само известна степен на цезаризъм /централизация/ ще осигури бързото предаване и точното изпълнение на разпорежданията. Борещата се партия /стр.79/ се нуждае от йерархична структура. Установяването на демокрацията трябва да се отложи до постигането на победата. Така за борещата се политическа партия демокрацията става стока, предназначена не за вътрешна консумация, а за износ. Тясната връзка между тази партия и военната организация се отразява дори външно в социалистическата терминология, която широко се заема не само от всеки бранш на военната стратегия и тактика, но дори и от войнишкия жаргон. Военната дисциплина и безпрекословното подчинение са добре дошли от армията в партията. Психологическите фактори за постоянно лидерство са доста разнообразни, като се започне от навика и се стигне до благодарността. Тези, които взимат делегирана длъжност в партията добиват морално “право” на тази длъжност и си остават на нея ако извънредни обстоятелства не им я отнемат. Първоначалният избор с конкретна цел става трайно задължение за цял живот. Навикът става право, на длъжността се гледа като на собственост. Силно психологическо оръжие на лидерите е внимателно пресметната оставка от заеманата длъжност. На пръв поглед вождът, който иска вот на доверие се подчинява на оценката на своите следовници, но фактически той хвърля на тях цялата тежест на своята незаменимост, реална или мнима, и така обикновено усилва подчиняването им на своята воля . Външно мотивировката е съвсем друга - привързаност към демократични процедури,но практическият резултат е утвърждаване на авторитета и властта на лидера. Масата на политическата партия е индиферентна. Тя не съставя резолюциите, не се ориентира в тактическите и идейни борби и оставя на лидерите уточняването на линията към марксизъм, реформизъм или синдикализъм. Масата има психологическа потребност от ръководство. Свързан с този е и друг много силен психологически фактор- благодарността, признателността на масите към тези, които говорят, пишат и действат от нейно име. Тази признателност е искрена и се преживява като свято задължение. Като правило тя води до продължаващо преизбиране на лидерите и в превръщане на ръководството в стабилно и постоянно. Култът към вождовете, богоговеенето на масите пред тях води до идентифицирането на социалистическите партии с водачите им до степен те да приемат техните имена. Така в Германия имаме ласалианци и марксисти. Още през 1864г. жителите на областта Рейн посрещат Фердинад Ласал, като bог с герлянди по улиците, триумфални арки, тържествени приеми на чуждестранни декларации. Енрико Фери бил славен като светец пред корупцията на правителството. Възхищението на вождовете надживява смъртта им и най- великите от тях са канонизирани. Бърнард Шоу “демокрацията е колекция от идолатори, докато аристокрацията е колекция на идоли. Изобщо индустриалните работници на лесно заменили протестанството със социализма. Важни за лидерството са и личните психически качества, особено специфичните за него. Михелс ги определя така: главна е силата на волята, която свежда до подчиняване по- малко властните воли. Следват широките познания, които впечатляват хората от обкръжението на лидера; здравина на убежденията; сила на идеите /дори фанатична/, предизвикваща респект у масите, дори съпроводена с арогантна гордост. Накрая, по възможност добрина, която напомня на масите образа на Христос и събужда религиозни чувства. Най - много обаче масите се впечатляват от престижа на знаменитостта- Анадол Франс, Жан Жорес - знаменитости, които веднага с влиянието си в партията получават лидерска позиция в нея. С тънки наблюдения Михелс описва съперничеството между вътрешните, сега бихме казали апаратни лидери, и външните новопристигнали знаменитости така ясно развито по- късно от Сталин и Троцки. Михелс предрича победата на Сталин. Михелс отделя от психологическите, така наречените от него, интелектуални фактори за олигархията и ги групира самостоятелно. Между тях най- съществени са културните различия между водачите и масата. И не толкова общо културните различия, колкото неравенството в организационната култура. Алекс Солженицин- Ленин има невероятно ниска обща култура. Знанието и ежедневните грижи на редовите членове правят невъзможно за тях дълбокото познаване на социалната машина и по- специално как функционира политическата машина. Задълбочени са изискванията към партийните депутати с усложняване на социалното законодателство и на други социални проблеми. Отчуждаването от масите, загубата на класовата солидарност стига до почти огромно класово разделение между пролетарските командири и войници. Техническата компетентност, която направо издига лидерите над масата се усилва и от фактори като рутината, социалното възпитание и опит в работата на парламентарните комисии. Лавирането в парламента лесно се прилага и във вътрешнопартийния живот. Как да се контролират митингите, как да се прилагат и интерпретират правилата, да се правят буферни предложения, да се употребява целият арсенал, за да се извлече от враждебното мнозинство благоприятно за малцинството решение или то да се принуди да замълчи. Културната хегемония на лидерите води до убеждението в тяхната незаменима необходимост. Стр.111. “Главният източник на лидерската власт се намира в тяхната незаменимост. Който е незаменим има във властта си всички господари на земята. Историята на работническите партии непрекъснато ни дава примери как лидерът е в противоречие с фундаменталните принципи на движението и как редовите членове не могат да извадят съответни заключения, защото мислят, че не могат да минат без него, без качествата, които е добил по силата на самата си позиция и не могат да го заместят. Срещу техническата и културна компетентност на лидерите стои некомпетентността на масите. Вече стана дума за техническите, физически и финансови затруднения пред културния достъп на масите, които обуславят тяхната политическа незрялост и неучастие във вземането на решения и упражняване на партийната власт. По- съществено е, че Михелс вижда в тази компетентност легитимен източник за властта на лидерите: “Компетентността дава на лидерите практическо и донякъде морално оправдание. Щом членската маса е неспособна да се грижи са своите интереси, необходими са и експерти да се грижат за нейните работи.” Нещо повече- тази некомпетентност подрива самата демократическа идея, защото при свободните избори на лидерите от членската маса се предполага, че тя е била компетентна да оцени компетентността си. В предговора си в “Политически партии” Липсет справедливо напомня, че Ленин в “Какво да се прави” споделя елитарните възгледи на Михелс /Ленин я пише преди Михелс/ като оправдава възгледа си за необходимостта от елитна партия на професионални революционери с апатията, инерцията и невежеството на масите. Според него такава малобройна и силно дисциплинирана партия може да поведе масите към социализъм. Като признава, че социалистическото общество не е застраховано от господство на нов елит, Бухарин в “Исторически материализъм” се опитва да опонира на Михелс като твърди, че гаранция срещу тази бюрократична тенденция е културното и икономическо развитие на масите. То ще даде възможност винаги извън управляващия апарат да има достатъчно силна, политически състезателна и компетентна група, която да предпази обществото от господството на “администраторите”. Освен със специализираното знание и с умението на политическото изкуство в стратегията и тактиката, в пропагандата и организацията, лидерите разполагат с още един мощен властен ресурс, за да господстват в партията. Това са средствата за комуникация с членската маса- партийна преса, пътувания, срещи, делегации, конгреси. Пресата популяризира имената на лидерите, създава им имидж, възможност да влияят пряко върху масата със статиите си. Или пък зад анонимността на редакционната статия стои авторитетът на цялата партия и е лесно да се злоупотреби с нейното име като се публикуват лични нападки или се цензурират неугодните статии на другите. Той посочва особено в Прусия на партийния орган”фоерверк” масата е гледала като на периодично евангелие. Разгледаните до тук групи фактори за олигархията в социалистическите партии обясняват концентрацията на властта вътре в тях, обособяването на елити, но те все още не могат да бъдат аргументи срещу демокрацията и нейната представителна форма докато не се докаже конфликтът на интересите между лидерите и партийната маса. Такова доказателство не е трудно да се даде, тъй като “по универсален социален закон всеки орган в колектива, появил се чрез необходимостта от разделение на труда създава за себе си веднага щом се консолидира особен интерес. Съществуването на тези специални интереси включва необходим конфликт с интересите на колектива”- Михелс. Този факт се потвърждава като от консервативността на партийния елит по отношение на общата партийна политика, така и от репресиите, инсинуациите и демагогията, с които той си служи срещу всяка възможна опозиция. Магическата фраза, с която успяват да я задушат още в зародиш е Общият Интерес и привързаност към извлечени от военната сфера аргументи. Например, че е необходимо единство пред лицето на врага, поради което е необходимо пълно доверие към изброените лидери. Бюрократът напълно отъждествява себе си с партията:”Le parti c’est moi”. Цялата критика срещу партията той възприема като лична нападка и обратно- всяка критика срещу партията е предателство. Стр.222: Деспотизмът на лидерите не произтича от вулгарната страст към врага или от безконтролен егоизъм, а често е резултат на дълбоко и искрено убеждение в тяхната собствена ценност и в службата им за общата кауза. Бюрокрацията, която е най- вярваща и най-ефикасна в задълженията си е също най- диктаторска. Изхождайки от елитарната структура на политическите партии, Михелс прави точно предвиждане, че “проблемът на социализма не е просто икономически, социализмът е също административен проблем, проблем на демокрацията”. Ако не се разбере това ще има “диктатура в ръцете на тези лидери, които са били достатъчно силни да грабнат скиптъра на господството в името на социализма. Така социалната революция не би засегнала никакви реални проблеми във вътрешната структура на масата. Социалистите могат да победят, но не и социализмът, който ще изчезне в момента на триумфа на неговите привърженици.” Без да е чел Ленин, Михелс като че е видял как болшевиките ще минат към партийно управление, ще репресират съюзниците си. Партийните лидери” докато принадлежат по социална позиция към класата на управляваните са станали част от управляващата олигархия”. От тук още не следва, че те ще престанат да се противопоставят на останалата част от управляващия в обществото елит. Те продължават да командват масовото поддръжка отдолу срещу бизнеса и аристокрацията, но с една обективна цел- да заменят властта на едно малцинство с един масово поддържан елит, т.е. със самите себе си. Никаква надежда за демокрация не остава щом историята е поредица от смяната на елитите. Липсет отбелязва един интересен проблем, който възниква от цялостния анализ на Михелс в “Политическите партии” и не намира решение там. Въпросът е ако фактически всички лидери на масовите организации са себично заинтересовани консервативни олигарси от къде политическата система осигурява ръководство за справяне с големите проблеми и с нуждата от социална промяна. Отговорът е даден година по- късно в лекциите по политическа социология в университета на Минесота /1927/. Само харизматичният лидер с извънредните си, почти свръхестествени, качества може да извърши чудото да направи пробив в присъщия на организацията консерватизъм и да вдъхнови масите за велики дела. От харизмата на Дутче, Михелс очаква да се преодолеят препятствията на бюрократичната и олигархична демокрация. В заключение нека си зададем въпроса наистина ли демокрацията няма шанс и винаги ли само тя е прикрита форма на олигархия. Някои отговори на този въпрос водят към т. нар. елитарни теории за демокрацията. Макс Вебер и Йозеф Шумпетер, например, подчертават като ценен елемент на демокрацията формиране на политически елит в конкурентната борба за гласовете на пасивните избиратели. Липсет и Сартори отиват по- нататък и твърдят, че това съревнование между политически партии прави политически организираното малцинство в известен смисъл зависимо от неорганизираното мнозинство. Така конкуренцията осигурява на гражданите някаква степен на участие във властта. Освен това самата подкрепа на избирателите кара дори олигархичните структури да поддържат и провеждат демократични решения в политиката. Парсънс твърди, че ролята на властта като определител на обществените събития не бива да се надценява, защото в обществото действат и други силни регулатори като социалните норми или парите. Други пък напомнят, че организациите колкото и да са бюрократични имат и освободителна роля. Те ни спасяват от принудата на масата от населението и гарантират свободи като тази на словото, местоживеенето, трудовата заетост и др. Освен това в съвременното общество демокрацията включва не само бюрократични партии, но и други всевъзможни движения, социални сили, групи, религии, професии и т.н. А и не всички партии /например САЩ/ имат напълно изградена йерархична структура. САЩ нямат централен контрол на национално равнище и обединяват много фракции и движения. Друго възражение има във въпроса: а олигархичните тенденции не са ли само специфични характеристики на организацията на работническата класа? Не достатъчното образование, ограничената информация, чистата апатия и авторитарната нагласа не са ли специални особености на работническата класа? Може ли очевидността на олигархията в организации с егалитарна и революционна идеология не е доказателство за валидността на михелсовия железен закон във всички организации. Липсет не е предложил добри заключителни думи. Той казва, че макар по ирония на съдбата един поддръжник на фашизма да е напуснал този свят, той ни е оставил много важно оръжие в арсенала на съдбата- един брилянтен анализ на заплахата за свободата, втъкана в човешката организация, защото “нищо освен ясно и честно проучване на олигархичните опасности на демокрацията не ще ни помогне да намалим тези опасности дори когато те не могат никога изцяло да бъдат избегнат”- Липсет. .